Едно лично споделяне. Изстрадано. Непланирано и истинско.
Винаги съм се справяла. С ужасни неща. С трудни неща. С тежки неща. Доста по-трудно ми е било да се справям с хубавите неща.
Вярвам, че човек е способен да се справи. Или да не се справи. Изборът е негов. И личното желание и воля са ключът, който отваря вратата към желаната нова реалност.
При мен нещата се случват някак по трудния начин. Дали е мой избор от преди въплъщението, или се случва по друг мащабен замисъл, дали е от Сатурн на Асцендента, дали от съвпада на Плутон с почти всичките ми други планети...няма съществено значение. Разтърсването винаги е турбулентно и сериозно.
А такова имаше много пъти. Един от най-сериозните беше преди около 15 години, когато мислех, че вече знам достатъчно, и мога спокойно да помагам на хората от тази „всезнаеща“ позиция. И Вселената с един замах ме върна на кота 0, когато чух нелечимата диагноза (за сега никъде на тази планета), събух си обувките и излязох от живота си.
Разбрах, че всъщност нищо не знам. И започнах да уча. Отново. През себе си и през своя Път. Няма да описвам подробности. Не са красиви. Към днешна дата съм добре, правя неща, които никога не съм си мислела, че бих. С тежкия послевкус от загубата на ценно време, в което можех да направя кариера, да развия способностите си, да бъда нещо „повече“....Но пък развих силна връзка със себе си, с интуицията си и волята, която започнах много активно да използвам.
И така, слушайки интуицията си, споделено с приятели, създадохме Центъра за Благополучие – Уахе Гуру. Не разбирахме нищо от онлайн практики, от маркетинг, от техника. Водеше ни гласът, желанието и ентусиазма. И нещата просто ставаха. Случваха се.
До момента, в който се оказахме в материалната реалност на Фейсбук, на бизнеса, на маркетинга, планирането, изисквания за еди какви си постове, от еди колко си думи, и още, и още....
Това започна да ме задушава. Все по-плавно и неусетно излизах отново от Пътя, моя си. Не казвам нищо лошо за бизнеса, за Фейса, за маркетинга – ако са част от вашия Път – чудесно! Но от моя не са.
Усещах как месец след месец все повече бързам, и все повече нямам време.
Та за времето ми е думата. Което все не стига.
Колкото повече бързах, толкова по-далеч от себе си отивах. Казвах си – нека да направя това, защото е важно за тази реалност, и после ще направя, това, което всъщност искам. И колкото повече си го повтарях, толкова повече бързах, и толкова повече времето не стигаше за желаното от душата ми. Повтарях си – няма как, все пак си част от материалния свят, там има действащи закони във всяко направление , така че, няма как... Свършй това, което трябва да се свърши, пък после.... Постове, реклами, НАП, обучения, първокласника, домашните, готвене, тичане междувременно по куп други изникнали от никъде задачи.... Нищо, утре ще е по-добре. Ще ми остане време.
Установих, че имам сериозна работа с Времето, което сега ми дава поредния урок, по трудния начин. Защото не чух (по-скоро чух, но не спрях сама, защото...материалния свят не чака със своите закони и изисквания...)
Отново, от онази стара позиция, в която вече знам, мога, и съм се втурнала да помагам и да споделям – опита си, познанията, уменията, по формулата на материалния свят. Която се оказва, че не е моята.
И така, планирайки, рекламирайки, правейки нещата по начин, който не е моя, но е изискван от всички, Времето в един момент ме засмука, яростно ме хвърли в неочакван, бесен водовъртеж. В който се въртях ужасно бързо, безсилна, способна единствено да наблюдавам собственото си падение. И въртейки се безумно, всъщност стоях – тихо, безмълвно, и само наблюдавах.
Оказа се, че всъщност спрях. Във Времето. И то стигаше. За всичко. Не бързах. Защото бурята разкъсва уж осъзнатите, но тайно бетонирани парчета от новия Аз (много Азове смених, но това е тема за друг разговор). В един момент – бързане, тичане, семейство, деца, дом, практики, консултации, групи, постове, реклами, и още, и още...Аз съм силна, Аз успявам, имам достатъчно енергия – все пак практикувам Кундалини йога (моля ви, все пак), Аз съм активна, Аз мога да се впиша в изискваннията, мога, давам.....
И... - бам. Болест. Нали уж можеше? Нали се справяше? Имаше толкова познания? Помагаше на толкова хора? Сега какво? Провал. Падение.
Първо детето – дълго време боледуване, по трудния начин. После аз. Необяснимо с никакви логични обяснения. Нищо не сработваше, и ставаше все по-зле. Предадох се. Оставих нещата просто да се случват. И започнах само да наблюдавам. Отново. Явно беше време за училище. По трудния начин. Докато лежах безсилна, и отменях куп мероприятия, създадени с любов, към мен и болестта се присъедини и другото дете. После и баща им. Всички. Вкупом. Не помня досега да ми се е слувало нещо такова. И не, не е ковид. Историята с ковида беше почти забавна и интересна. Сега не е.
И падайки там, в тъмното, най-долу – на самочувствието си, на вярванията си, на емоциите си, при онова неизказаното, нежеланото, невидяното, нечутото, в най-мрачното и студено мазе, видях....Урока. Видях го през онова чисто усещане, на чувствено ниво, през преживяването в самата му дълбочина, вътре, много надълбоко.
Урока за Времето и Тъмнината.
Няма как да има напредък, без да натопим крака в тъмната вода. Като минимум. Най-добре да се накиснем. Целите. Да се гмурнем. В страха. В ужаса. В ограниченията (нашите собствени).
Многократно съм го правила. Свикнала съм. Дори не знам вече коя е зоната ми на комфорт – толкова пъти съм излизала и създавала нова, че ми е трудно да се ориентирам. Мислех, че този урок съм го минала. Но Вселената винаги ни показва, че има още, още много – все по-навътре, все по-надълбоко, все по-нашироко и нагоре. Защото То е безгранично. Няма граница. И от нас зависи до колко сме готови да учим. Някои учат по много, на бързи обороти, и бързо изгарят, заминават. Други учат бавно, на малки глътки, премерено. Трети изобщо отказват да учат – не че някой ги пита, те уроците си вървят в 3D, в 4D – според клиента.
Няма как без Тъмнината. Пътят през нея е неизбежен. Защото само тя ни дава познанието, нужно на душата. При последния сблъсък с нея ме разтърси с въпросите:
- „Е, ти, вечно бързащата, за къде всъщност бързаш?“
Аз – „Как за къде, да успея с всичко – с децата, с работата, с дома, да развия потенциала си...времето минава толкова бързо, няма да ми стигне.“
- „Да ти стигне за какво? Кой ти каза, че за да успееш, трябва да правиш това? Как ще усетиш, че си успяла, ако не спираш, ако нямаш време да се порадваш, да позволиш на удовлетворението да навлезе в теб, да проникне надълбоко, да стане част от теб? Коя си ти всъщност, тичаща с Времето?“
Аз – „Е, как коя, аз съм Нели – майка на три деца, психолог, учител по Кундалини йога, мога още много да изброявам...“
- „И коя си ти от всички тези етикети? Кой ти харесва най-много? Към кой си най-привързана?“
Аз – „Аз всъщност съм това... тялото си. Човек съм. Душа с тяло.“
- „Ти ли си владетелката на това тяло?“
Аз – „Да, разбира се.“
- „ И какво точно владееш?“
Аз – „Научила съм се да управлявам дишането си, донякъде енергията си, волята си, мислите си...“
- „И това ти дава пълната власт? Над тялото, над събитията?
Аз – „Може би не пълната, но донякъде....“
- „Да видим тогава – ти ли накара тялото ти да вдиша онази първа глътка въздух, там, в родилния дом, тогава, в онова време?“
Аз – „Ами, всъщност... не.“
- „А ти ли ще накараш тялото да издиша последната си глътка въздух, когато....“
Аз – „Мислех, че е възможно, но може би е високомерно да го твърдя. Всъщност няма да съм аз.“
- „Коя си ти тогава?..........“
Няма да продължа този диалог сега. Тема е за друг разговор. Много важна и съществена тема. Но ще я оставим за после.
Да се върнем на Времето. Времето като конструкция, като същност, като реалност....
В много медитации и трансперсонални практики съм преживявала усещането, че време няма. Писала съм за това.
И в същото време, аз постоянно страдам от неговия недостиг. Постоянно се гоним, по-точно – аз гоня. Все бързам. С постигането, с достигането, с реализирането, с осъществяването, със случването, с даването, с получаването, с научаването, с разбирането, със сбъдването, с всичко....
Как така не ми стига времето, като време няма?????????
Къде съм Аз в това? И коя съм всъщност?
И тук бих искала да вмъкна малко ценни мисли на любимия Херман Хесе.
Който съвсем небрежно изрича думите: „Има само едно познание, което е навсякъде, това е Атман, който е в мен, в теб, във всяко нещо. И така започвам да вярвам, че това познание няма по-опасен враг от стремежа към знанието, към учението“.
Да, с ума си го разбирам. Осъзнавам го. Но все още не е преживяно през тялото. И то ми го показва – дори чрез последното пропадане в пропастта чрез болест. Като го разбирам, защо все искам да уча още, и още. Все някъде има нещо интересно, ново, открито – като инструмент, технология, знание. И за да не изоставам от течението на Западното разбиране за осъществяване и успех – и аз все надграждам. Още един семинар. Още един курс. (макар че с годините и това сериозно намаля).
И по същия начин Сидхарта си задава въпроса: „ Какво е това, което желаеше да узнаеш от ученията и от учителите, и на което самите онези, които упорито те учеха, все пак не успяха да те научат?“
И си отговаря сам: “Това беше смисълът на моето Аз, който исках да проумея. Това беше моят Аз, от който исках да се отделя, и който исках да надмогна. Но не успях да го надмогна, успях само да го измамя, да избягам и да се скрия от него. Наистина, нищо друго не е занимавало мислите ми по-упорито от моето Аз – тази загадка, че съм жив, че съм единствен и отделен от всички останали. Но за нищо друго в света не зная по-малко, отколкото за себе си.“
След което сам допълва мисълта си: „За това, че не зная нищо за себе си, че оставам за себе си все така чужд и непознат, за това съществува една единствена причина – аз се страхувах и бягах от себе си. Исках да разкъсам и разделя своето Аз, за да намеря в най-непознатата вътрешност ядката на всички черупки, Атман, живота, божественото, крайното. Ала сам изгубих себе си.“
И тук мога да обединя всички мои преживявания в Тъмното, уроците (които знам, но пренебрегвам, затичана след илюзорната гонитба на онова, което всички гонят, и то е с много имена...): „Смисълът и съществуването не се намираха някъде отвъд нещата – те бяха в тях, във всичко..... Затова занапред ще уча сам при себе си, сам ще си бъда ученик, ще опозная сам себе си и своите тайни.“
Добре е да си дадем сметка, че всъщност не ние сме господарите, и не ние държим контролния пакет акции, позволяващ ни различно раздаване на картите. Нещо много по-могъщо ни включва в контакта, карайки ни да вдишаме първята глътка, и ни изключва, когато времето за игра свърши. Е, понакога хората сами си дърпат щепсъла, но това също е тема за друг разговор.
Но пък имаме огромната възможност да навлезем в своята порция светлина (каквата всъщност сме), ограничена в тялото ни и съответните ситуации и събития, формирали Егото ни, с което ние погрешно се идентифицираме. И от истинското дълбоко навлизане в себе си, за да опознаем и придърпаме тази светлина, е необходимо първо да нагазим в Тъмнината. Да я опознаем, приемем и заобичаме. И така все по-навътре. Много е удачна тук метафората за хвърления във водата камък, който по най-прекия път се насочва към дъното. Вложеното намерение е като камъка. От нас се иска да позволим на спускането към дъното да се случва, да не се съпротивляваме, да чакаме търпеливо, докато минаваме през всички неща по света – както камъкът през водата – без да върши нещо, без да се помръдне, той се чувства привлечен, и се оставя да падне.
„Неговата цел го привлича към себе си, защото той не допуска нищо в душата си, което би могло да противостои на целта му.“
И когато някой ви каже –
„Чакай, какво правиш, вървиш надолу. Изправи се. Виж какво правят другите. Това е начинът.“,
си спомнете за реката, която върви надолу, все по-надолу, но не спира да припява радостно. Важното е да сме с усещането, и намерението, че вървим своя си Път. Своя истински, автентичен Път. За който другите може и да казват, че не води до никъде. Истинския сигнал за истинност е вътре в нас. Не е някъде навън.
Защото „...водата тече, тече непрекъснато и все е тук, винаги и по всяко време е една и съща и въпреки това е нова всеки миг...Тя е навсякъде и едновременно една и съща, при извора и при устието си, при водопада, на брода, във водовъртежа, в морето, в планината, навсякъде, и за нея съществува само настоящето, без сянка от миналото, без сянка от бъдещето.“
„Така и нашият живот прилича на тази река, в която нашите образи на дете, възрастен, старец, са отделени само от една сянка, не от нещо истинско. Предишните ни раждания не са минало, нито пък смъртта е бъдеще. Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, всичко съществува в настоящето.“
И може да се вгледаме в гениалната мисъл на Хесе:
„Цялото страдание не беше ли време. Изтезанията и страхът не бяха ли време. Всичко тягостно, всичко враждебно в света нямаше ли да изчезне, ако времето бъде преодоляно, ако човек успее да отвърне мисълта си от времето?“
Стана дълго. Може би неразбираемо. Четете не с ума. Четете с усещането за истинност вътре във вас. Дори и на неколцина да помогне с нещо, ще е чудесно. И да не помогне – пак е чудесно.
А аз, след моята поредна среща с Тъмнината и Времето, си обещавам:
- Да напиша всички онези статии, които си стоят ненаписани, защото бързам, нямам време, и другото е по-важно.
- Да започна жадуваната от години рубрика за Пътешествия, която все отлагам...може би над 15 години.
- Да върна обратно носещата ми радост понеделнишка рубрика Метфорика „Уахе Гуру“, която да обогатим и направим максимално полезна.
- Да създам всички онези курсове, за които само си мечтаем, мислим, чертаем, но все не реализираме.
- Да вложа време и енергия в създаването на моята Психологическа Трансформационна Игра, която виждам, усещам, докосвам, но все не материализирам – защото....знаете – бързам, нямам време...
- Да отделям повече време на приятелите си! Простете ми, че все нямам време!
- Да правя нещата по начина, който чувствам и усещам, колкото и абсурден и неадекватен да е той на пръв поглед. Това работи за мен, при това много мощно. Другото ме води към чуждите пътеки и провала.
Вече изглежда и предколедно.
Но там ме изхвърли водовъртежа, това ми е належащо в този момент.
Благодаря!